1101 години от битката при Ахелой
Битката при Ахело̀й се е състояла на 20 август 917 г. край р. Ахелой, сред българските войски, водени от цар Симеон I Велики, и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока, доместик на схолите и главнокомандващ сухопътните сили на империята. България печели решителна победа. Това стълкновение е измежду най-грандиозните борби за цялото европейско Средновековие. Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат присъединяване общо 122 000 души.
Основната цел на борбата е неутрализирането на засилващата се българска страна след унизителните за Византия условия, открити през 913 година
Основните византийски източници не дават сведения за числеността и състава на българската войска, само че косвени такива има в описа за чудото на Свети Георги, докато ал-Масуди направо ни указва цифри. Според Иван Божилов, от тези извори излиза наяве, че в българската войска взели участие също маджарски и печенежки контингенти. Христо Димитров застъпва мнението, че най-вероятно точно присъединяване на маджарския контингент в борбата, а след това и в настъплението към Константинопол е историческата основа за сведението на Петър Ранзаниус за унгарски поход към византийската столица. Според ал-Масуди съюзната войска на Симеон възлизала на невероятните 60 000 конници. На сходна информация не може да се огледа безрезервно. При всички положения главната маса от сражаващи са били пехотинци.
Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва само, че в действителност не можело да остане неусетно от него „ такова огромно напредване “ на „ толкоз огромна войска “. В „ Чудото на свети Георги “ също се приказва за голямото голям брой войски, събрани от всички области на империята. Благодарение на подписания мир с арабите, за който приказват множеството от изворите, на Балканите е трансферирана и армията от Мала Азия. Според Йоан Скилица императрица Зоя „ решила дружно със сената, че би трябвало да подписа мир със сарацините и да трансферира на Запад цялата източна армия, та, като се обединят източните и западните войски, да стартира война с българите и напълно да ги унищожи “. От изброяването на някои от военачалниците излиза наяве, че в борбата с изключение на главните сили, които са формирани от войските на военно-административните области (т. нар. теми) участват също най-малко три от четирите конни гвардейски тагми – тези на схолите, на ескувитите и на иканатите, както и арменски части (навярно под формата на симахия) от най-източните, гранични области на Ромейската империя (например неотдавна обособената тематика Ликандос). По-конкретно е сведението на ал-Масуди, който сочи, че византийската войска наброява 62 000 души, от които 12 000 са конници.
Начело на българската армия стои цар Симеон, който персонално взе участие в самото стълкновение. Твърде допустимо измежду командния състав на българската войска да са и предводителите на последвалия углавен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и Мармаис.
Начело на византийската войска е доместикът на схолите магистър Лъв Фока.[2] В формираното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е маркирано, че той „ се отличавал повече с смелост, в сравнение с с качествата на добър пълководец “. За разлика от сведенията за командването на българската войска, командният състав на византийците е в детайли разказан в хрониките. Патрицият Константин Липс (заедно със сановника Леонтий) придружавал главнокомандващия като негов консултант по всички въпроси. Началник на тагмата на ескувитите е Йоан Грапсон, а на тагмата на иканатите – Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са упоменати също Роман Аргир с брат си Лъв Аргир, също така Варда Фока, който е брат на главнокомандващия, и най-после магистър Мелиас, командващ арменците от Ликандос. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин и имат за цел да трансферират печенегите през Дунав.
След подписания мир с арабите войската от азиатските провинции на Византия е трансферирана на Балканите. За да се насърчи армията и в допълнение да се повдигне бойният ѝ дух, на гвардейските тагми авансово са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат Христос, и бойците от цялата войска се заклеват, че „ ще умрат един за различен “.[2]
След полагане на клетвата сухопътната войска се насочва срещу България. В едно от писмата си патриарх Николай Мистик посочва, че византийската войска нахлува в българските територии поради тревожните вести, идващи от стратезите на Тракия, Македония, Солунската, Драчката област, а също и от херсонския стратег Йоан Вогас. Тъй като византийската войска се е придвижвала около морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт. Във връзка със сведението на Скилица, че борбата е станала край град Анхиало на 6 август 917 година, някои откриватели смятат, че там прегрупиралите се български гранични елементи се пробват да спрат византийското нахлуване, само че след неуспеха се изтеглили към река Ахелой и се причисляват към главните сили.
Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е относително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която въпреки да не е изключително пълноводна, в източния си край е тинеста, задоволително дълбока и необятна, с цел да е относително рискова за прекосяване.
Все още се спори за съответното място на провеждането на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, покрай Месемврия, или сражението е извършено югозападно от реката, т.е. в полето сред Анхиало и Ахелой.
Тъй като е известно, че след провалянето доста от византийците се издавили в морето и реката, от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се избавил като избягал в Месемврия, то има възможност борбата да е станала на източния бряг. Ако сражението е станало на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока мъчно би стигнал до Месемврия, а елементарните бойци, които не са осведомени като командния състав за региона, биха предпочели да побягнат по противоположния път и нямаше да има толкоз огромен брой удавени.
От друга страна, ромейската войска в никакъв случай не би се построила за стълкновение с тил към морето, което приказва срещу теорията, борбата да е извършена на изток от Ахелой. Подобно разположение опонира на всички стратегикони. В случай на неуместно развиване на обещано стълкновение, същите тези стратегикони препоръчвали сред армията и лагера да има задоволително разстояние за оттегляне, маневриране и прегрупиране. Както знаем, ромейският лагер бил издигнат наоколо до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по себе си, този факт удостоверява общоприетото мнение, че борбата в действителност е извършена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се изяснява със самия процес на сражението.
Не бива да се пропуща и обстоятелството, че източно от Ахелой няма огромни хълмове, които Симеон би употребявал, с цел да скрие своя запас. Такива хълмове се следят в северния завършек на Анхиалското поле, т.е. на към 4 – 5 km. западно от устието на реката.
Фронтът на имперската войска е ситуиран на север и вероятно неговата линия е с дължина над 4 km., до момента в който този на българската войска гледа на юг и е паралелен на ромеите.
Началото на борбата се характеризира с извънредно яростен конфликт в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите стартират да надвиват, и въпреки българският център да се огъва, стартира да отстъпва проведено. Заблуждавайки се, че борбата на процедура е извоювана, Лъв Фока решава да нанесе основния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За задачата, повече от хипотетично, вкарва даже запасите в багра. Непосилно да отстои на мощния напън, българското ляво крило също стартира да отстъпва. Заради преследването, което ромейската войска подхваща в посока река Ахелой, огромна част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойно построение.
В този сериозен миг, българският цар Симеон със своята (тежка) кавалерия и скрити запаси зад хълма Биберна до днешният град Каблешково, подсилен от дясното българско крило изненадващо нападна във фланг лявото ромейско крило. Ромейските бойци се паникьосват и отхвърлени към морето, стартират да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила военен ред и към този момент напълно притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата войска на ромеите не е в положение да окаже огромна опозиция. Възползвайки се от дезориентацията на съперника и бягството му от бойното поле, българите подхващат невиждана всеобща сеч. Деморализацията и безредното оттегляне костват живота на десетки хиляди ромейски бойци. Голяма част от тях са посечени, а друга огромна част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата орис сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.
Ромейската войска е съвсем изцяло разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се избавят непокътнати едвам 2 000 ромейски конници, вероятно от невлязъл в деяние отряд. Вероятно те съумяват да се изтеглят на юг по пясъчната линия, намираща се в непосредствения гръб на византийската войска, и да доближат до следения от византийците укрепен град Анхиало.
Според ромейската хронография и агиография, не цялата войска била избита – имало огромен брой пленени, а също по този начин и доста бегълци, които по-късно взели присъединяване в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока съумява да пробие в северна посока и да се избави в Месемврия, намиращ се единствено на 8 километра от река Ахелой. На бойното поле намират гибелта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.
Българската победа при Ахелой, илюстрация към хрониката на Йоан Скилица
Предвид яростното начало на сражението, повече от евентуално е българската страна също да е дала много жертви – най-вече пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първичния ромейски напън.
Огромната загуба на хора в тази борба краткотрайно парализирала военната мощност на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока , дружно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти , в близост от Цариград, завършва с нов погром. Тези неуспехи на бойното поле разклащат в забележителна степен ръководството на императрицата, която е регент на своя наследник. Възползвайки се от обстановката, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. На сцената още веднъж излязал патриарх Николай Мистик. През месец май 919 година Лакапин омъжил щерка си за младия император Константин VІІ и се афишира за василеопатор, а през септември 919 година е разгласен за кесар. На следната година – през декември 920 година е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се прогласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да слага началото на процеса на стабилизация на Византия, пагубните загуби на жива мощ при Ахелой не разрешава на империята да възвърне цялостната си военна мощност при започване на неговото ръководство.
Въпреки триумфа при Катасирти Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които директно преди борбата при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при договарянията с маджарите срещу България. Едва по-късно Симеон стартира подготовка за завладяването на Цариград, като прави несполучлив опит за съюз и взаимни дейности с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация посредством богат рушвет под формата на блага.
Интересно е да се означи, че сходна тактичност е употребявал и канът на Волжска България – Габдула Челбир през септември 1223 година против татарите. Тогава при днешния гр. Самара той разрушава войските на самия Чингис хан.
И до през днешния ден тази борба е известна в цяла Азия като „ Овнешката борба “ тъй като всеки един от пленените 4,000 татари бил сменен за по един овен, а предводителят на татарската войска Уран, сина на Субетей багатур, като по-глупав – за 10 овена.
Основната цел на борбата е неутрализирането на засилващата се българска страна след унизителните за Византия условия, открити през 913 година
Основните византийски източници не дават сведения за числеността и състава на българската войска, само че косвени такива има в описа за чудото на Свети Георги, докато ал-Масуди направо ни указва цифри. Според Иван Божилов, от тези извори излиза наяве, че в българската войска взели участие също маджарски и печенежки контингенти. Христо Димитров застъпва мнението, че най-вероятно точно присъединяване на маджарския контингент в борбата, а след това и в настъплението към Константинопол е историческата основа за сведението на Петър Ранзаниус за унгарски поход към византийската столица. Според ал-Масуди съюзната войска на Симеон възлизала на невероятните 60 000 конници. На сходна информация не може да се огледа безрезервно. При всички положения главната маса от сражаващи са били пехотинци.
Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва само, че в действителност не можело да остане неусетно от него „ такова огромно напредване “ на „ толкоз огромна войска “. В „ Чудото на свети Георги “ също се приказва за голямото голям брой войски, събрани от всички области на империята. Благодарение на подписания мир с арабите, за който приказват множеството от изворите, на Балканите е трансферирана и армията от Мала Азия. Според Йоан Скилица императрица Зоя „ решила дружно със сената, че би трябвало да подписа мир със сарацините и да трансферира на Запад цялата източна армия, та, като се обединят източните и западните войски, да стартира война с българите и напълно да ги унищожи “. От изброяването на някои от военачалниците излиза наяве, че в борбата с изключение на главните сили, които са формирани от войските на военно-административните области (т. нар. теми) участват също най-малко три от четирите конни гвардейски тагми – тези на схолите, на ескувитите и на иканатите, както и арменски части (навярно под формата на симахия) от най-източните, гранични области на Ромейската империя (например неотдавна обособената тематика Ликандос). По-конкретно е сведението на ал-Масуди, който сочи, че византийската войска наброява 62 000 души, от които 12 000 са конници.
Начело на българската армия стои цар Симеон, който персонално взе участие в самото стълкновение. Твърде допустимо измежду командния състав на българската войска да са и предводителите на последвалия углавен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и Мармаис.
Начело на византийската войска е доместикът на схолите магистър Лъв Фока.[2] В формираното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е маркирано, че той „ се отличавал повече с смелост, в сравнение с с качествата на добър пълководец “. За разлика от сведенията за командването на българската войска, командният състав на византийците е в детайли разказан в хрониките. Патрицият Константин Липс (заедно със сановника Леонтий) придружавал главнокомандващия като негов консултант по всички въпроси. Началник на тагмата на ескувитите е Йоан Грапсон, а на тагмата на иканатите – Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са упоменати също Роман Аргир с брат си Лъв Аргир, също така Варда Фока, който е брат на главнокомандващия, и най-после магистър Мелиас, командващ арменците от Ликандос. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин и имат за цел да трансферират печенегите през Дунав.
След подписания мир с арабите войската от азиатските провинции на Византия е трансферирана на Балканите. За да се насърчи армията и в допълнение да се повдигне бойният ѝ дух, на гвардейските тагми авансово са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат Христос, и бойците от цялата войска се заклеват, че „ ще умрат един за различен “.[2]
След полагане на клетвата сухопътната войска се насочва срещу България. В едно от писмата си патриарх Николай Мистик посочва, че византийската войска нахлува в българските територии поради тревожните вести, идващи от стратезите на Тракия, Македония, Солунската, Драчката област, а също и от херсонския стратег Йоан Вогас. Тъй като византийската войска се е придвижвала около морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт. Във връзка със сведението на Скилица, че борбата е станала край град Анхиало на 6 август 917 година, някои откриватели смятат, че там прегрупиралите се български гранични елементи се пробват да спрат византийското нахлуване, само че след неуспеха се изтеглили към река Ахелой и се причисляват към главните сили.
Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е относително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която въпреки да не е изключително пълноводна, в източния си край е тинеста, задоволително дълбока и необятна, с цел да е относително рискова за прекосяване.
Все още се спори за съответното място на провеждането на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, покрай Месемврия, или сражението е извършено югозападно от реката, т.е. в полето сред Анхиало и Ахелой.
Тъй като е известно, че след провалянето доста от византийците се издавили в морето и реката, от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се избавил като избягал в Месемврия, то има възможност борбата да е станала на източния бряг. Ако сражението е станало на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока мъчно би стигнал до Месемврия, а елементарните бойци, които не са осведомени като командния състав за региона, биха предпочели да побягнат по противоположния път и нямаше да има толкоз огромен брой удавени.
От друга страна, ромейската войска в никакъв случай не би се построила за стълкновение с тил към морето, което приказва срещу теорията, борбата да е извършена на изток от Ахелой. Подобно разположение опонира на всички стратегикони. В случай на неуместно развиване на обещано стълкновение, същите тези стратегикони препоръчвали сред армията и лагера да има задоволително разстояние за оттегляне, маневриране и прегрупиране. Както знаем, ромейският лагер бил издигнат наоколо до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по себе си, този факт удостоверява общоприетото мнение, че борбата в действителност е извършена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се изяснява със самия процес на сражението.
Не бива да се пропуща и обстоятелството, че източно от Ахелой няма огромни хълмове, които Симеон би употребявал, с цел да скрие своя запас. Такива хълмове се следят в северния завършек на Анхиалското поле, т.е. на към 4 – 5 km. западно от устието на реката.
Фронтът на имперската войска е ситуиран на север и вероятно неговата линия е с дължина над 4 km., до момента в който този на българската войска гледа на юг и е паралелен на ромеите.
Началото на борбата се характеризира с извънредно яростен конфликт в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите стартират да надвиват, и въпреки българският център да се огъва, стартира да отстъпва проведено. Заблуждавайки се, че борбата на процедура е извоювана, Лъв Фока решава да нанесе основния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За задачата, повече от хипотетично, вкарва даже запасите в багра. Непосилно да отстои на мощния напън, българското ляво крило също стартира да отстъпва. Заради преследването, което ромейската войска подхваща в посока река Ахелой, огромна част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойно построение.
В този сериозен миг, българският цар Симеон със своята (тежка) кавалерия и скрити запаси зад хълма Биберна до днешният град Каблешково, подсилен от дясното българско крило изненадващо нападна във фланг лявото ромейско крило. Ромейските бойци се паникьосват и отхвърлени към морето, стартират да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила военен ред и към този момент напълно притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата войска на ромеите не е в положение да окаже огромна опозиция. Възползвайки се от дезориентацията на съперника и бягството му от бойното поле, българите подхващат невиждана всеобща сеч. Деморализацията и безредното оттегляне костват живота на десетки хиляди ромейски бойци. Голяма част от тях са посечени, а друга огромна част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата орис сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.
Ромейската войска е съвсем изцяло разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се избавят непокътнати едвам 2 000 ромейски конници, вероятно от невлязъл в деяние отряд. Вероятно те съумяват да се изтеглят на юг по пясъчната линия, намираща се в непосредствения гръб на византийската войска, и да доближат до следения от византийците укрепен град Анхиало.
Според ромейската хронография и агиография, не цялата войска била избита – имало огромен брой пленени, а също по този начин и доста бегълци, които по-късно взели присъединяване в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока съумява да пробие в северна посока и да се избави в Месемврия, намиращ се единствено на 8 километра от река Ахелой. На бойното поле намират гибелта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.
Българската победа при Ахелой, илюстрация към хрониката на Йоан Скилица Предвид яростното начало на сражението, повече от евентуално е българската страна също да е дала много жертви – най-вече пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първичния ромейски напън.
Огромната загуба на хора в тази борба краткотрайно парализирала военната мощност на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока , дружно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти , в близост от Цариград, завършва с нов погром. Тези неуспехи на бойното поле разклащат в забележителна степен ръководството на императрицата, която е регент на своя наследник. Възползвайки се от обстановката, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. На сцената още веднъж излязал патриарх Николай Мистик. През месец май 919 година Лакапин омъжил щерка си за младия император Константин VІІ и се афишира за василеопатор, а през септември 919 година е разгласен за кесар. На следната година – през декември 920 година е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се прогласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да слага началото на процеса на стабилизация на Византия, пагубните загуби на жива мощ при Ахелой не разрешава на империята да възвърне цялостната си военна мощност при започване на неговото ръководство.
Въпреки триумфа при Катасирти Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които директно преди борбата при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при договарянията с маджарите срещу България. Едва по-късно Симеон стартира подготовка за завладяването на Цариград, като прави несполучлив опит за съюз и взаимни дейности с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация посредством богат рушвет под формата на блага.
Интересно е да се означи, че сходна тактичност е употребявал и канът на Волжска България – Габдула Челбир през септември 1223 година против татарите. Тогава при днешния гр. Самара той разрушава войските на самия Чингис хан.
И до през днешния ден тази борба е известна в цяла Азия като „ Овнешката борба “ тъй като всеки един от пленените 4,000 татари бил сменен за по един овен, а предводителят на татарската войска Уран, сина на Субетей багатур, като по-глупав – за 10 овена.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ